За книгата: 2016 г. / „...Макс потръпва, преглъща горчивината, която се е натрупала на езика му. Изведнъж започва да се интересува как мирише и какъв е вкусът на тази гъста вода. Студен ли е въздухът под тавана на пещерата? Как се усеща сивият, подобен на пепел пясък между камъните - Лу! - вика отново, а водата се сбръчква като гънки на защитен костюм. Тънките му струи пълзят по камъните и сивия пясък, бавно се изкачват по краката на Макс, оплитат уплътнените фуги, сякаш искат да проникнат вътре. Макс дори забравя да диша. Бих се ощипал, но костюмът ми пречи, покривайки тялото изцяло, от главата до петите, след дълги секунди водата се стича обратно в пукнатината и Макс, на слаби крака, пада навън към совалката. Той гледа капките влага, останали по крачолите му и сега искрящи на слънцето. Той се зарича никога повече да не спира по пътя към базата. Никога не летете до пещерите…»